Category Archives: essays (bg)

Военна повинност (есе, Рон Пол)

Преписвам това есе на Рон Пол, което разглежда военната повинност – вкл. това, което наричаме казарма. Нямам по-добър отговор на нашумялата статийка за това, че липсата на казарма е убила истинските мъже в България.

***

Военна повинност

Кой е този, който разполага с мен и собственото ми тяло – аз ли? Отговорът е да.  Той стъпва на убеждението, че ние като общество и държава сме отхвърлили робството. Заявили сме го открито: робството е неморално. По същия начин моралният закон би трябвало да е напълно достатъчен, за да се забрани на държавата да насилва определени личности да служат принудително в армията с цел тя да води войни срещу някакъв враг – бил той реален или имагинерен. Continue reading

За Интернета и кравите (2007)

За Интернета и кравите

(някои анализи на същността на Интернет, изводи за силата от правото на избор и произтичащите от това следствия)

…Та като гледат, да не виждат…
Лука, 8:10

Спомням си как преди 8-9 години, когато още бях млад и зелен компютърен маниак, отидох с родителите си на гости при роднини на село. Естествено, там компютри нямаше – това беше и целта на занятието. А аз обяснявам на баби, чичовци и лелки с какво се занимавам. Компютри и селяни. Високи технологии в дивия запад. Like opposites attract… Continue reading

Хамстер в колело

Хамстер в колело –
лакомията, която си отглеждаме

„Трябва да тичаш колкото може по-бързо, за да останеш на същото място”
Алиса

Разходка в центъра… минаха няколко седмици, а сякаш беше онзи ден. Колега от университета с приятелката му.

– Оооо, откога не съм те виждал, как си? – и т.н. обичайните любезности – Чух, че нещо си се отказал от следването, ще се върнеш, нали?
– Вероятно да, в някой момент. Ще видим.
– Е, не бива така да се отказваш, дипломата ще ти трябва…
Наистина, момчето мисли и за мен, опитва да ми даде добри съвети. Доколкото може. Трудно ще му обясня, че дипломата не ми трябва за реализация, когато вече имам такава. Трудно ще му обясня, че уменията и разбиранията, които си изграждам, ще ми помогнат повече от хартията с печат на МОН. И най-вече, трудно ще му обясня, че вече дори не мисля за живота по същия начин.

Разходка в центъра… всеки бърза за някъде. Ежедневие. И всеки гледа да прави това, което е свикнал. Голямо нещо са навиците – особено, когато ни ги втълпяват откак сме се пръкнали на бял свят. Официално възприетите навици, общественият ред.

Разходка в живота… раждаш се, учат те да пиеш, да ядеш с лъжичка, да се изхождаш на правилното място J, после детска градина, там пак те учат на каквото са свикнали, после училище, евентуално задълбочаване на ученето в някаква специалност, след това хайде на работа (или университет/колеж с още учене и пак на работа), работиш по цял ден, плащаш данъци и ползваш годишна отпуска – няколко десетилетия така, междувременно някоя от връзките ти става достатъчно сериозна, бракуваш се, отглеждаш си децата, помагаш им да се развият по същия път като теб, в един момент се пенсионираш, помагаш при гледането на внуците, доживяваш си старините и на 70-80 години те изпращат с траурна процесия и много плач (или малко по-късно, като междувременно ти се удивяват какъв дълъг живот имаш).

Това, скъпи приятели, е в резюме животът на 99.99 % от хората в прекрасната ни развита цивилизация. Хубава разходка, но след последните няколко погребения окончателно ми прещрака, че нещо не е наред. И взех да си задавам въпроси. От онези, неудобните. Continue reading

Последният ден

Вие ще умрете. Вероятно не днес или утре, но смъртта ви ще дойде. Рано или късно. И ако знаете, че този ден е днес, ако знаете предварително, че след няколко часа ще ви блъсне кола, какво ще правите дотогава?

Ще имате ли време за още кавги с близките си, за спорове за глупости? Важно събитие ли ще e?

Напълнете си стомаха с храна в някой ресторант. Напълнете торбите в мола. Попълнете цифричките в декларациите си. Гледайте шоу програми по телевизията. Работете заради заплатата. Дарете за абстрактна благотворителност веднъж годишно, нека парите са колкото седмичната ви сметка за кръчми. Спестете пари, запишете се на екскурзия. Обиколете света. Снимайте си муцуната пред древни монументи. Да се знае, че сте били там. Честито. Вие сте пълноценен човек. Приятелите ви ще го потвърдят. Те са същите като вас.

Един ден всичко това няма да го има. Притиснати от времето, няколко часа преди финала, ще се втурнем да се сбогуваме с близките си, да им обясняваме колко ги обичаме и съжаляваме за грешките си към тях. Но трябват ли ни реално всички глупости, за които да се извиняваме в своя край? Можем ли просто да не ги правим?

Моделите в обществото се възпроизвеждат през поколенията, те ги повтарят и се учат взаимно да не задават излишни въпроси. А и днес вече никой не плаща за отговори, от които не печели. За сметка на това много хора плащат на психоаналитици, които им помагат да се справят с онова неопределено чувство на празнота.

Ключът е да преодолеем страха и да решим в крайна сметка какво точно искаме за себе си и какво искаме да оставим след нас. Какво искаме да оставим на другите, ако утре ни няма. И след това да го направим, разбира се. Стъпка по стъпка.

Можете да поправяте печки до края на живота си или да дадете най-доброто, на което сте способни. Танцувайте с живота. Смъртта е най-добрият ви приятел.