Monthly Archives: September 2013

Последният ден

Вие ще умрете. Вероятно не днес или утре, но смъртта ви ще дойде. Рано или късно. И ако знаете, че този ден е днес, ако знаете предварително, че след няколко часа ще ви блъсне кола, какво ще правите дотогава?

Ще имате ли време за още кавги с близките си, за спорове за глупости? Важно събитие ли ще e?

Напълнете си стомаха с храна в някой ресторант. Напълнете торбите в мола. Попълнете цифричките в декларациите си. Гледайте шоу програми по телевизията. Работете заради заплатата. Дарете за абстрактна благотворителност веднъж годишно, нека парите са колкото седмичната ви сметка за кръчми. Спестете пари, запишете се на екскурзия. Обиколете света. Снимайте си муцуната пред древни монументи. Да се знае, че сте били там. Честито. Вие сте пълноценен човек. Приятелите ви ще го потвърдят. Те са същите като вас.

Един ден всичко това няма да го има. Притиснати от времето, няколко часа преди финала, ще се втурнем да се сбогуваме с близките си, да им обясняваме колко ги обичаме и съжаляваме за грешките си към тях. Но трябват ли ни реално всички глупости, за които да се извиняваме в своя край? Можем ли просто да не ги правим?

Моделите в обществото се възпроизвеждат през поколенията, те ги повтарят и се учат взаимно да не задават излишни въпроси. А и днес вече никой не плаща за отговори, от които не печели. За сметка на това много хора плащат на психоаналитици, които им помагат да се справят с онова неопределено чувство на празнота.

Ключът е да преодолеем страха и да решим в крайна сметка какво точно искаме за себе си и какво искаме да оставим след нас. Какво искаме да оставим на другите, ако утре ни няма. И след това да го направим, разбира се. Стъпка по стъпка.

Можете да поправяте печки до края на живота си или да дадете най-доброто, на което сте способни. Танцувайте с живота. Смъртта е най-добрият ви приятел.

The last day

You will die. Probably not today or tomorrow – but you will pass away, soon or late. And if you know that this is going to be today, if you know in advance that you’ll be hit by a car in a few hours, what are you going to do in the meantime?

Will you have time for more fights with your kith and kin, arguing for non-sense bullshit? Would it be an important event?

Full your stomach with food in some restaurant. Full your bags in the mall. Fill in the numbers in your declarations. Watch TV shows. Work for the salary. Donate for some abstract charity once in a year and make sure the money equal your weekly expenses for pubs. Save money, book an excursion abroad. Travel the world. Take some pictures of your face in front of ancient monuments. Show everybody you’ve been there. Congratulations. You are a complete person. Your friends will confirm it. They are the same as you.

Some day all this will be gone. Pressed for time, just a few hours before the final, we will rush to say farewell to our loved ones, explaining how much we love them and sorry for the mistakes we’ve done. But do we actually need to do all that things to apologize for in the end? Can we just not do them?

Patterns in society are reproduced through generations; people repeat them and learn from each other not to ask unnecessary questions. Today no one pays for answers that don’t make a profit. And yet many people pay therapists who help them dealing with that vague feeling of emptiness.

The key is to overcome fear and decide ultimately what we want for ourselves and what we want to leave as a legacy. What we want to leave to others if we are gone tomorrow. And then to do it, of course. Step by step.

You can repair stoves till the end of your live or do your best. Dance with life. Death is your best friend.