Хамстер в колело

Хамстер в колело –
лакомията, която си отглеждаме

„Трябва да тичаш колкото може по-бързо, за да останеш на същото място”
Алиса

Разходка в центъра… минаха няколко седмици, а сякаш беше онзи ден. Колега от университета с приятелката му.

– Оооо, откога не съм те виждал, как си? – и т.н. обичайните любезности – Чух, че нещо си се отказал от следването, ще се върнеш, нали?
– Вероятно да, в някой момент. Ще видим.
– Е, не бива така да се отказваш, дипломата ще ти трябва…
Наистина, момчето мисли и за мен, опитва да ми даде добри съвети. Доколкото може. Трудно ще му обясня, че дипломата не ми трябва за реализация, когато вече имам такава. Трудно ще му обясня, че уменията и разбиранията, които си изграждам, ще ми помогнат повече от хартията с печат на МОН. И най-вече, трудно ще му обясня, че вече дори не мисля за живота по същия начин.

Разходка в центъра… всеки бърза за някъде. Ежедневие. И всеки гледа да прави това, което е свикнал. Голямо нещо са навиците – особено, когато ни ги втълпяват откак сме се пръкнали на бял свят. Официално възприетите навици, общественият ред.

Разходка в живота… раждаш се, учат те да пиеш, да ядеш с лъжичка, да се изхождаш на правилното място J, после детска градина, там пак те учат на каквото са свикнали, после училище, евентуално задълбочаване на ученето в някаква специалност, след това хайде на работа (или университет/колеж с още учене и пак на работа), работиш по цял ден, плащаш данъци и ползваш годишна отпуска – няколко десетилетия така, междувременно някоя от връзките ти става достатъчно сериозна, бракуваш се, отглеждаш си децата, помагаш им да се развият по същия път като теб, в един момент се пенсионираш, помагаш при гледането на внуците, доживяваш си старините и на 70-80 години те изпращат с траурна процесия и много плач (или малко по-късно, като междувременно ти се удивяват какъв дълъг живот имаш).

Това, скъпи приятели, е в резюме животът на 99.99 % от хората в прекрасната ни развита цивилизация. Хубава разходка, но след последните няколко погребения окончателно ми прещрака, че нещо не е наред. И взех да си задавам въпроси. От онези, неудобните.

А най-неудобният и важен въпрос е защо. Той значи да си отговорим на причината за нещо, да намерим смисъла му. Тогава осъзнаваме причината да правим или да не правим нещо.

Цялата тази разходка през живота на средностатистическия човек прилича на (и всъщност е) една голяма въртележка, непрекъснато гонене на нещо. От състезанията в детската градина „кой първи ще направи нещо” и възпитание по метода тояга-морков, през училището с високи и ниски оценки (със стремеж към по-високите оценки, които ще трябват нататък), кандидатстване в гимназия / университет (отново състезание и напрежение), кандидатстване за „добра” работа, борба за позиции с по-добра заплата (от която впрочем първо държавата ще прибере повечко като данъци), още екстри и представата за добър живот. Като цяло, човек в “цивилизования” свят изразходва почти всичките си сили и време за въртележката, в която стои на едно място.

Резултат – учебните и за работата изисквания стават по-високи, хората ходят на курсове за допълнителна квалификация, започват да изнемогват в даден момент… не, че на въртележката й пука – тя си се върти, и това й е достатъчно.

Един от основните въпроси, свързани с тази въртележка, е какъв е смисълът човек да има повече (от каквото и да е, по принцип). Съществува някаква мотивация към външните придобивки, която идва от вътрешна празнота, като подобласти на това са и парите и притежаваните блага. Дълго търсих смисъла им – това, което хората намират в тях и постепенно разменят срещу тях много от времето и здравето си. Благата (особено ясно се вижда при парите) са измерител, те позволяват сравнение, най-лесна възможност за достигане на нови неща, възможност за придобиване на неща и изпитване на усещането за превъзходство “аз имам повече”, а при липса на външни обекти, с които да се сравнява, човек измерва напредъка си материално и количествено – спрямо себе си в преден момент.

От това следва, че въртележката се върти от 2 неща. Двигателят е самото сравняване повече / по-малко, а горивото е човешкото желание за повече. Цялата ни „развита цивилизация” възпитава хората в стремеж към това „повече”, за да въртят въртележката по-силно.

Стремежът за „повече” в някои от проявленията си избива хиляди и милиони хора. Наричаме тези проявления „войни” и е прието да се ужасяваме от тях. А иначе, в нормалното си проявление, стремежът за повече тихомълком изяжда живота на милиарди, превръщайки го от живот в съществуване. И то – съществуване, посветено на чужди цели, собствените желания и занимания са на заден план.

Спомням си едно сравнително изследване на продължителността на живота в Русия преди и след въвеждането на задължителна работа и пенсиониране в края й. В първия случай графиката на смъртността е плавна, макар много хора да умират на по-млада възраст – вероятно заради лошите условия на живот по онова време. Във втория случай обаче, след настъпване на възрастта за пенсиониране смъртността се увеличава рязко, по експонента!

Някои хора биха прочели тази зависимост като добре подбрана възраст за пенсиониране – за да имат хората някоя и друга година преди да си отидат от този свят. Но друг възможен (и според мен по-верен) прочит на това е, че хората губят целите в живота си. И когато се пенсионират, може би последната им голяма цел – да имат работа (което ги крепи, дава им усещане за смисъл и някаква значимост) – вече я няма. Другата често срещана цел на пенсионерите е да помогнат за отглеждането на внуците. Е, това общо взето съвпада като години. След като тези цели са изпълнени, липсата на нови цели води и до липса на смисъл да се съществува. А това – до смърт. Животът не е безсмислен, но страшно много хора го превръщат в такъв за тях самите – а това, в което вярваме, се превръща в наша реалност.

Обезсмислянето е едната основна причина за умирането. Другата е това, че човек доста усилено се самоунищожава с десетилетия. Това е породено от собственото му възприемане на обстоятелствата и начина на изживяване на реалността – като „външен” фактор, влияещ върху него самия, а не като субективна реалност, произлизаща и създавана от него. Отчасти това се получава под влияние на средата, установените обществени схващания и навиците и мисленето, които те формират върху възпитанието и мирогледа на човека, дадени му от неговите родители, образование и собствени интереси.

Именно това себевъзприемане като подчинен, несвободен елемент, който трябва напълно и изцяло да действа според моментната ситуация и реалност, води до напрежение, стрес и страх в хората. Това е резултат от натрупаната много векове в „развитите общества” инерция индивидът повече да изпълнява, отколкото да избира. И отнемайки му правото на избор, той остава практически беззащитен и податлив на всички влияния. В този момент, като форма на защитна реакция срещу илюзията за принудата на обстоятелствата и липсата на собствен значим избор, индивидът започва да проявява негативни емоции като гняв и страх, които с натрупването си постепенно го унищожават. Макар, че всъщност човек получава и изживява всичко, което е поискал и избрал – без значение дали думите му твърдят противното, по всички вселенски закони той просто получава своя избор. Успоредно с това той търси и намира или създава други занимания, върху които да фокусира вниманието си, за да не се фокусира върху приетата от него илюзия за безпомощност в общ план. Тези занимания са не само различните хобита и интереси, а и други неща – както положителни (създаването на произведения, въплъщаващи собствените идеи, излагане на идеи и др., понякога достатъчно силни, че да разсеят основната илюзия за липса на избор), така и отрицателни (разрушителни). Към отрицателните бих причислил и медиите от типа на телевизията, които като идея не са такива, но като проявление най-често отнемат инициативността на човек, правят го пасивен, чакащ да чуе / види нещо (избрано от някой друг) и предлагат на вниманието му много и различни продукти, формиращи голяма част от икономическата въртележка. Влиянието на тези продукти, особено консумиращите се по някакъв начин, не е особено здравословно за тялото – напротив, обикновено го натоварва с тежестта на вложени неестествени съставки, които се натрупват в тялото и отслабват цялостното му здраве. В противовес, ако видите реклама на пресни плодове / зеленчуци в масова медия, обадете ми се. Такава няма да се появи докато не се появи икономически интерес за продажба (срещу пари, отново въртим въртележката!) на въпросните пресни плодове под дадена марка.

Както се вижда, двете изложени причини са свързани и дори съвпадат, просто са различни проявления. Самоунищожаването по най-различни начини и на различни нива (интелектуално, емоционално, физическо) създава пред човешкия дух илюзия за слабост, а оттам и безсмисленост. И обратно, възприемането на безсмислеността на нещата поражда действия, които унищожават човека.

Добре, какво е предназначението на живота, който имаме? Повечето хора нямат идея каква точно е целта на живота им (най-вече защото не са си създали такава), повтарят клиширани фрази от типа, че животът е, за да се живее и важно е не какво има в края на пътя, а как ще се извърви този път, но изправени пред смъртта панически се вкопчват в живота сякаш пътищата служат за постоянно живеене на тях, а не за да свързват нещата в двата им края. Какво значи за хората смъртта?

На първо място това е моментът на приключване с всичко, което са имали през периода, наречен живот, окончателно и понякога рязко скъсване с илюзията за притежаване на нещо. На второ място смъртта е и приключване на част от връзките между хората – във вида, в който „приживе” ги възприемат, триизмерни и физически. Напускането на физическото тяло обаче никога не натъжава умиращия заради самия него. Ако той тъжи, това е за другите. Те също са тъжни, защото връзката им с него приключва. Но ако животът е път, ако и училището (като институция), което сме си създали, може да се приеме за път, тогава защо при завършване на училище хората се поздравяват, близките също получават поздрави, а при завършване на живота обществото приема събитието за тъжно? Всеки (и най-вече всеки дух) знае, че когато се влезе в живота на смъртен, от този живот се и излиза в даден момент, когато дойде време за това. Но ако смъртта наистина беше краят, то какво е било преди началото? Или… самият живот тук е една илюзия с всички последствия от възприемането му твърде сериозно и абсолютно.

Но ако животът и смъртта се приемат за дадености, а не са точно такива, то това променя и всички неща, които се изживяват по време на този живот, а също и начина, по който те се изживяват! Една от основните спънки в живота, елемент от унищожаващите го фактори, е страхът. Тоест това, което наричаме „страх”.

Също както и самият живот, страхът се приема за първично понятие и не се обяснява. Да, хората го разглеждат, даже изучават и класифицират отделни видове страх, които понякога могат да лекуват като фобии (страх от високото например). Но самото чувство „страх” не се разглежда отвътре. Сам за себе си страхът не може да съществува, защото той всъщност е една илюзия, празен е отвътре. Затова страхът винаги се свързва с нещо – нещо, от което човек да го е страх. Но доколкото всичко това са проявления, отново не се разглежда страхът сам по себе си. Проявявайки себе си чрез нещо друго, страхът се оказва всъщност самата възможност да се случи нещо нежелателно, и то толкова нежелателно, че индивидът да не може да го приеме. Тоест страхът е невъзможността за приемане на нещо. Ако мен ме е страх от високото, то е, защото може да падна, да се пребия или да умра и т.н. (нежелателни и крайно неприемливи последици). Но ако мога да приема възможността това да се случи, то аз ще мога и да продължа напред – страхът от това пак ще го има, но няма да се отнася до мен, няма да съществува в моята собствена реалност, която аз преживявам.

Като следствие страхът сам по себе си се явява илюзия (свързваща се към нещо), която блокира възможността за действие и за избор на хората. Което, ако бъде премахнато, ще отключи безкрайни възможности за избор.

Добре. Ако искаме да бъдем свободни от въртележката и просто да живеем, да вървим пътя на живота си, трябва да имаме право на това. И понеже никой не ни е отнемал това право, трябва сами да си го дадем отново, ако случайно сме си го отнели. Без да сме обвързани и зависими от нещо, срещнато по пътя на живота, без да се страхуваме и това да ни блокира възможностите. Просто да бъдем и да знаем какво желаем и накъде вървим. Икономическият „натиск” на въртележката също е форма на възприемане и преживяване на реалността. Защото ако е натиск, значи е върху вас, значи вие сте отдолу и сте пасивната страна, на която нещата й се случват. Но ако човек вложи малко повече осъзнаване и свободна воля и създаде нещо по свой избор, същият този „натиск” вече не е върху него, а се проявява като подкрепа зад него. И ако го направи отново и отново, ако твори повече и живее за желанията и избора си, реалността, която преживява, ще отговори на този негов избор. И ако хамстерът прояви осъзнаване и слезе от въртележката, вече няма да има нужда да тича.

P.S. – животът може да вземе и даде много. Но колкото и да дава, не може да те създаде от нищо. И колкото и да взима, не може да те вземе теб, ако не позволиш сам!

P.S. 2 – може ли човек да живее векове (и неограничено дълго изобщо), защото той самият го е пожелал достатъчно силно? Може ли духът да подмладява тялото отново и отново, докато желае да присъства в тази реалност чрез това тяло? Кой излъга хората, че трябва да умрат след време и животът е ограничен…

2008 г.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *