Уродливият

Всеки жител на къщата, в която живеех и аз, знаеше до каква степен Уродливият беше Уродлив. Местният Котарак. Уродливият обичаше три неща на този свят: борба, ядене на огризки и, да го кажем така, любовта.

Комбинацията от тези неща плюс животът без покрив над главата бяха оставили върху тялото на Уродливия неподлежащи на премахване следи. Като начало той имаше само едно око, а на мястото на другото зееше дупка. От същата страна липсваше и едното ухо, а левият крак някога е бил счупен и се беше сраснал под някакъв невероятен ъгъл, поради което се създаваше впечатлението, че котаракът непрекъснато се кани да завие зад ъгъла.

Опашката му отдавна липсваше. Беше останала само малка огризка, която постоянно се мърдаше насам-натам. Ако не бяха безбройните рани и жълти струпеи, покриващи главата му и дори раменете, Уродливият можеше да бъде наречен тъмносив ивичест котарак. Всеки, поне веднъж погледнал го, стигаше до една и съща реакция: “Господи, колко УРОДЛИВ котарак!”

На всички деца категорично беше забранено да го докосват. Възрастните хвърляха по него камъни. Поливаха го с маркуч, когато се опитваше да влезе в къщата, или притискаха лапата му с вратата, за да не може да излезе. Уродливият винаги проявяваше една и съща реакция. Ако го поливаха с маркуча – покорно стоеше и подгизваше, докато на мъчителите не им омръзнеше това развлечение. Ако хвърляха по него вещи, той се търкаше в краката на хората, като че ли молейки за прошка. Ако виждаше деца, тичаше при тях, търкаше глава в ръцете им и силно мяукаше, молейки за ласка. Ако някой все пак го взимаше на ръце, той моментално започваше да ближе ъгълчето на ризата или нещо друго, до което можеше да стигне.

В един момент Уродливият се опита да се сприятели със съседските кучета. В отговор на това бе страховито нахапан. От моя прозорец чух неговите викове и се хвърлих на помощ. Когато дотичах до него, Уродливият беше почти мъртъв. Лежеше, свил се на топка. Гърбът му, краката му, задната част на тялото му бяха изгубили напълно първоначалната си форма. Скръбният му живот наближаваше своя край. Следи от сълзи личаха по челото му. Докато го носех към къщи, той хриптеше и се задушаваше. Носех го и повече от всичко се боях да не му причиня още повече болка. А той междувременно се опитваше да ме близне по ухото. Изпитвайки такива страшни болки, той въпреки всичко искаше да ми се отблагодари.

Притиснах го към себе си. Той докосна с глава дланта на ръката ми, златното му око се обърна към мен и чух тихо мъркане. Даже изпитвайки подобна страшна болка, котаракът молеше само за едно – за капчица привързаност! Може би и за капчица състрадание. И в този момент аз осъзнах, че съм попаднал на най-любящото същество от всички, които съм срещал в живота си. Най-любящото и най-красивото. Никога той не би се опитал да ме ухапе или одраска, или просто да си тръгне. Той само ме гледаше, уверен, че ще успея да облекча болката му. Уродливият умря в ръцете ми, преди да успея да стигна до къщи, и аз дълго седях, държейки го на коленете си.

Впоследствие много размишлявах за това как едно нещастно сакато животно можа да промени моите представи за това какво е истинска душевна чистота, вярна и безгранична любов. Така и стана наистина. Уродливият ми разкри за състраданието повече от хиляди книги, лекции или разговори. И за това винаги ще му бъда благодарен.

Неговото тяло беше осакатено, докато при мен травмирана беше душата. За мен настана времето да се уча да обичам вярно и дълбоко. И да давам на ближния всичко, без остатък. Повечето хора искат да бъдат по-богати, по-успешни, обичани, красиви. А аз винаги ще се стремя към едно – да бъда уродлив.

Превод: Аспарух Калянджиев

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *