Написах този анализ преди повече от година, но и днес виждам хора, които още вярват на илюзии. Може би, ако е публикуван, това ще помогне…

В страна, където рядко питат народа за каквото и да е, референдумите са голямо събитие. Особено предизвиканите такива. Моите адмирации към Слави Трифонов и екипа му, че успяха да съберат достатъчно подписи за това.

Системата има нужда от меко казано основен ремонт, ясно е за всички. И народното недоволство е основателно. Но народът мисли и реагира първосигнално. Емоционално. И, уви, народът подкрепи референдум, който в по-голямата си част не може да промени нищо. Затова ще анализирам всеки от въпросите, които ще бъдат зададени.

1. Какво решава задължителното гласуване и ще подобри ли управлението, ако да – как?

В Гърция, Белгия и Люксембург гласуването по закон е задължително. Формално има санкции за негласуване, реално такива не се налагат (освен в Люксембург). Нямам информация за изборната активност в Люксембург. В Белгия това активността на изборите от 25 май 2015 г. е била над 90 %. В Гърция на изборите за европарламент са гласували много по-малко – 58 %. Санкции се налагат и в Северна Корея, Аржентина, Австралия (там е задължително само присъствието, а не самото гласуване), Бразилия, Конго, Еквадор, Люксембург, Науру, Перу, Сингапур и Уругвай.

Извод – задължителното гласуване няма отношение нито към ефективността на управлението, нито към благосъстоятелността на съответната държава. Северна Корея е може би най-изостаналата и затворена страна в света. Сингапур – една от най-развитите. Гърция е сред най-корумпираните и зле управлявани държави в Европа. Люксембург трайно е на много високо ниво.

Също така, подобна мярка иззема правото от гражданите и го превръща в задължение. Това е подмяна. Така не се създава нова реална причина хората да гласуват. Липсата на активност е заради разочарованието от политиците досега и възприемането, че всички са еднакви.

Единственият (хипотетичен) плюс от задължителното гласуване е, че то може значително да намали тежестта на вота от „изборен туризъм”. Това обаче няма да стане, ако принудените да гласуват хора просто пуснат празни/невалидни бюлетини (което най-вероятно ще стане). Няма да се случи и ако има значителни изборни манипулации с пренаписани/подменени протоколи. А точно това се наблюдаваше на последните избори у нас.

2. Ако депутатите са 120 – ще имаме ли по-демократично и почтено правителство, по-отговорен ВСС, по-силни регулатори и т.н. и броят на депутатите ли гарантира това?

По-малко хора ще правят същото като досега. На пръв поглед идеята е да се намалят „хрантутниците”. На практика, ако не се намали двойно и минималният размер на парламентарните групи, това ще доведе само до окрупняване на властта към по-големите партии.

Да анализираме ситуацията в ЕС. Има няколко държави, близки до България по население:

Тоест няма никаква връзка между броя жители, броя депутати и качеството на управление на държавата.

3. Ако избираме депутатите мажоритарно в два тура, ще бъдат ли по-качествени от кметовете, които избираме по този начин и защо?

Няма да доведе непременно до по-добри професионалисти в парламента. Хората са склонни да избират тези, които са по-известни и за които са чували. Понякога това е абсолютно ирационално. Пример – през 80-те години в италианския парламент като депутат влиза и порно звезда.

Шоуто на Слави – референдум с 6 въпроса

4. Ако избираме пряко полицейските началници – те политици ли ще са и как ще гарантират повече сигурност и ред?

Това ще ги подреди по медийна активност, а не по професионални качества. Типичен пример е Бойко Борисов, който години наред по медиите се правеше на страхотно ченге и с този имидж си създаде електорат, за да стане кмет на София, а след това и премиер. Резултатите са видими.

Важно – въпросът на Слави и тук включва избирането им с абсолютно мнозинство. Това почти не е възможно. В много случаи някой ще е против по някаква причина. Трябва или всички единодушно да признаят качествата на съответния кандидат или просто да са се договорили предварително. Второто е по-вероятно.

5. Ако субсидията е 1 лев на глас, партиите по-малко порции ли ще разпределят?

Не знам какво значи по-малко порции, но ще разгледам въпроса икономически.

1 – Намаляването на субсидията ще спести минимални за бюджета пари. Колко? На година средно партиите общо са получавали ~48 млн. лв (2009-2013 г). Това значи, че спестените пари от намалени до 1 лв/глас субсидии ще са ~40 млн. лв годишно. Ако сравним това с бюджета от над 1 млрд. лв годишно за МВР (и ефективността му), виждаме, че говорим за прах в очите.

2 – Това ще принуди партиите да търсят други източници за финансиране или просто да се закрият. Това според мен най-често (особено за парламентарно представените партии) ще значи повече корупция. Тя и в момента е налице, така че ефектът е съмнителен.

6. Ако приемем, че депутатите са наполовина и субсидията е 12 пъти по-малка, кой ще разпределя спестените пари ( колко ще са те) и това как ще подобри благосъстоянието ни?

По последните данни, които намерих, базовата заплата на депутатите е ~2800 лв. Към това за доста от тях могат да се включат и надбавки за участия в комисии и т.н., които често пъти почти удвояват дохода, но за опростяване на сметката ще приемем, че заплатите им са по 3 хил. лв. Това прави:

3000 лв * 120 депутата * 12 месеца = 4.32 млн. лв спестени пари

Субсидията за партиите е 11 лв на глас (или 10.80 лв, когато го калкулирах; средният размер в ЕС е 3.5 евро на глас).

Общо спестени ще са няколко милиона (120 депутатски заплати годишно) от намаляване броя на депутатите и още ~40 млн. от субсидиите. Общо към 45 млн. лв годишно ще се спестят. Увеличените от корупция и случайни разхищения разходи ще са далеч повече. На фона на проблемите, това е прах в очите и няма никакво значение. В допълнение – така спестените пари ще се разпределят от по-малък брой хора.

Човечеството е измислило различни форми на управление през своята история. Сред тях, ние сме избрали демокрацията. Нейната идея (ако сте пропуснали) е, че народът на една държава е нейният суверен, и със своя глас избира представители, които да вършат пряката работа в различните видове власт. Но те са сменяеми. На всеки избори могат да бъдат преизбрани или махнати. На теория.

На 3 февруари 2016 г. Народното събрание отхвърли предложението подправянето на изборни протоколи да се квалифицира като тежко престъпление и да се наказва  с лишаване от свобода до 8 години. Отказът от това е под предлог, че в Наказателния кодекс и в момента има текстове, позволяващи търсенето на отговорност за това.

Фактите показват, че това е без значение. На последните избори имаше не само ужасна бъркотия, но и фалшификации. Протоколи с еднакви номера. Протоколи с различни номера на различните си страници. Протоколи с фалшиви подписи – доказано от експертиза, поискана от съда, след което самият съд игнорира това. Нямаше повтаряне на избори. Нямаше и наказани. А сега се реши да няма и определяне в НК като престъпление подправянето на изборни протоколи.

Протоколите, да напомним, са резултатите от гласуването по места. Ако те не отразяват истината, то гласът на избирателите е подменен, подменено и иззето е правото на суверена да избира своите представители, а оттам и своята съдба. Това означава няколко неща:
1 – Това не е демокрация. Формално може и да носи такъв етикет, но ако друг, а не суверенът (народът на страната) решава какви да са резултатите, то е извършен тих преврат срещу държавността.
2 – Съдебната система, с неиздаването на каквито и да е наказателни присъди срещу извършители на подобна фалшификация, е спомогнала за неистинност на резултатите от изборите.
3 – Законодателната власт в лицето на управляващото в момента мнозинство, знаейки какво е станало, отказва изрично да уреди подобни фалшификации като тежко и изобщо като каквото и да е престъпление. С това законодателната власт също спомага за бъдеща неистинност на изборните резултати.

Тези три точки все още не са окончателен факт, не са обобщение, че навсякъде е така. Но станалото е факт и то е станало възможно с подкрепата на властта. Нужни са всички възможни мерки за възпрепятстване на този процес. Иначе след време народът ще има само правото да живее, работи и плаща данъци на местна и централна власт. Което не е демокрация, а се нарича феодализъм.

Другарки и другари, новина! Полицията протестира! А това ни води към анализ и изводи, които хич не са приятни…

Сега няма да пиша за бежанците, нито за изборите. Те ще почакат, защото сме изправени пред (поне) 20 заплахи, свързани с тези, които вземаха по 20 заплати като се пенсионират. И не бива да оставаме слепи за реалността. Защото полицаите излязоха да протестират едва след като финансовият министър посегна на бонусите им. И това е само симптомът за една доста по-тежка болест – пазителите на реда вече не пазят никакъв ред, освен своя. Те са се превърнали в наемници. Платено средство за силови решения.

Ето и моя списък от (засега) 9 заплахи от МВР, свързани с работата (и начина на работа) на полицията:
1. Ниска ефективност. МВР е ресорът, който от години получава най-висок бюджет, ежегодно по над 1 млрд. лв. На 8 място в света сме по брой полицаи на глава от населението. Въпреки това, борбата с престъпността не е успешна, напротив. Огромна част от населението не се чувства сигурно, битовата престъпност по селата е почти безнаказана, а срещу политици и висши държавни служители почти няма действия (това е свързано и с работата на прокуратурата и съдебната система).
2. Неправилната мотивация за работа. С годините служителите в силовите ведомства (МВР и МО) започнаха да получават все повече бонуси, които пораждат основателно обществено недоволство. Най-известният от тези бонуси е финансов – 20 брутни заплати при пенсиониране (което за капак става на доста ранна възраст). Факт е, че работата на оперативните МВР служители е стресираща и рискована. И затова би трябвало да бъде приравнена на определена категория труд. Но подобни бонуси няма нито за лекарите, нито за учителите. Резонен е въпросът “защо” – нима едните заслужават повече от другите? Има и ред други бонуси. Всичко това поражда неправилна мотивация за избор на професия, защото се дава на всички наред, а не само за резултати. В резултат излиза, че системата на МВР е направена да привлича, с една дума, хрантутници. Аргументът, че това са заслужени пари заради риска някой да пострада при изпълнение на служебните си задължения (да бъде застрелян, ранен и т.н.) не е валиден – това е риск, който е предварително известен, служителите имат застраховки и знаят, че естеството на работа предполага възможност това да се случи. Това го знаят, повтарям, още преди да кандидатстват за тази работа.
3. Двоен стандарт. Когато масово всички протестирахме в течение на повече от 1 година, полицията не се включи. Не знам дали осъзнаваха, че това беше борба за всички, но полицаите послушно изпълняваха заповедите отгоре, за което бяха и възнаградени. Сега, едва когато министърът на финансите посегна на техните бонуси, полицаите се вдигнаха на протести в София, Пловдив, за малко блокираха една магистрала, планински проходи и граничните пунктове с Турция. Накратко – полицията показа, че се ръководи от личния си интерес, а не от обществения. И тази реакция е светкавична, буквално на следващия ден. Т.е. МВР служителите нямат проблем да реагират бързо. Под въпрос остава защо не реагираха бързо (или изобщо) за десетки други неща.
4. Чувство за безнаказаност. Наблюдава се практически навсякъде и на всички нива. Полицията е тази, която следи за нарушения и наказва, но никой не следи и не наказва полицията. Преминаването на червено със служебен автомобил (без включена звукова и светлинна сигнализация), забранени маневри, произволно паркиране – всичко това е честа практика и то е само дребен пример.
5. Склонност за злоупотреба със служебно положение. Идеята за безнаказаност води и до идея за повече права и власт. И опити за натиск над останалите. И никой друг не дава по-добър пример от самия Синдикален Алианс Сигурност на МВР, който в съобщението си до медиите опита да заплашва мин. на финансите – давам извадка от което:
“Напомняме на министър Горанов, че … той нито е вечен на своя пост, нито може да си позволява да нарушава законите на Република България безнаказано. Още при първото негово закононарушение, за което констатираме, че изпълнява състав на престъпление от Наказателния кодекс, ще предприемем незабавни мерки да му бъде потърсена отговорност.”
Трябва да отбележа, че този САСМВР е един от синдикатите на полицията, без да е най-големият. Което е някаква надежда, според мен. Но въпреки това е твърде притеснителен пример.
6. Игнориране на неудобните за тях престъпления. Господа полицаи, цитирам още едно изречение от декларацията на собствения ви синдикат:
“Като служители на МВР ние носим отговорност за това на върха на държавата да не стоят престъпници и закононарушители и в случай, че съберем достатъчно данни за такива, няма да се поколебаем да постъпим както с всеки заварен на местопрестъплението деец, включително да пристъпим към незабавен арест на дееца.”
Когато настоящият премиер най-сетне призна, че на записите с Мишо Бирата е записан той, респ. и че е упражнил влияние (и има корупция на най-високо ниво), направихте ли нещо? Или удобно гледахте встрани?
7. Структурата на разходите в МВР. Над 90 % от ежегодно харчените пари отиват за заплати. Минимална част, около 5 %, отиват за капиталови разходи – тоест за инвестиции и развитие. Излишно е да обяснявам резултата от това. Всъщност, той е налице… и ще се задълбочава още повече. За капак на полицаите често пъти не са осигурени елементарни консумативи – хартия за принтери, гориво за служебни автомобили и т.н. Мисли ли някой, че това помага за ефективна работа?
8. Липсата на адекватно планиране. Промените, които предизвикаха недоволството на полицаите, са вкарани от в последния момент в бюджета за 2016 г. Не са оповестени и обосновани навреме и по нормален начин. Не е дадено време за обсъждането им. Това не бива да бъде така. Полицията е структурата, която (би трябвало да) поддържа сигурността в държавата и да не се експериментира произволно с нея.
9. Неуправляемостта на МВР. Самият факт, че се е наложило (каквито са твърденията) финансовият министър през бюджета да прокара реформата, с финансови методи (орязване на бонусите, а оттам и парите), и то в последната минута, без съгласуване с другите ресорни министри, е меко казано стряскащ. Това говори за липса на стратегия и липса на единомислие в правителството. Както и за неспособност на съответните министри да наложат реформите сами и в срок. Което по принцип ги прави и неподходящи за такъв пост.

Няма да продължавам списъка сега. Тези 9 проблема са твърде сериозни дори сами по себе си. Можем да стигнем и до 20 проблема, колкото мечтаните заплати при пенсиониране. Но ни трябват решения.

След въпроса кой е най-големият проблем на София, за пореден път си дадох сметка, че нещата са твърде свързани, за да бъде разграничен един-единствен проблем на столицата ни. И все пак, за да останат тези ми разсъждения и бележки, поствам отговора си и тук:

Най-големият проблем е хаотичността в управлението (сякаш умишлена, и е категорично гарнирана с дози корупция), което води до липса на дългосрочна визия. Макар, че това не е проблем, а причина. Но оттам и всички проблеми, които поражда:
– несъразмерност на автомобилния трафик спрямо пътищата, протакане на ремонтите (5 човека на кръст работят по участък от 1 километър, и то с работно време като чиновници)
– протакането на завода за рециклиране на отпадъци, което увеличава замърсяването
– прекомерните строежи и разбити пътища, които носят сериозен дял от праховите частици във въздуха
– игнорирането и толерирането на голяма част от престъпността, начело с дребни нарушения
– допускането на определени етнически групи (циганите, да го кажем директно) да не си плащат тока и водата без те да им бъдат спирани, да пътуват в градски транспорт без билет и без санкции
– упоритата умишлена невъзможност Топлофикация да стане ефективно работеща
– корупционните и/или неадекватни практики в общината, ориентирани към формално покриване на изискванията, вместо реална работа (реален пример, който съм наблюдавал – в общ. поръчка за компютри и принтери фирма-кандидат пита дали принтерите може да са по-бързи, но да изкарват първата страница за 6 секунди, вместо за 4 секунди – отговорът беше, че не може)
– недостигът на места в детските градини
и т.н. и т.н… Ще се уморя, докато изредя всичко, и пак ще пропусна много неща. Но не можем да продължим на парче да кърпим нещата с рязане на лентички на детска градина тук, ремонтирана улица там и т.н., докато оставаме невежи за причините да се стига до това.

В България имаме (вече традиционен) ежегоден парад на гейовете, лесбийките и всички с различна сексуална ориентация. Те показват присъствието си, за да получат право на зачитане и т.н. Много хора ги мразят, а много други ги подкрепят, защото “различните не са приети в обществото”. Защото те имат право да афишират присъствието си, за да получат своето приемане.

Нека обясня защо това НЕ е вярно. Защо проблемът не е в (не)приемането, а в самите паради. Continue reading →